/съчинение разсъждение върху  І и ІІ глава от повестта „Немили – недраги” на Иван Вазов/

УВОД:   В търсенето на родното, на себе си, на корените си българинът неизменно стига до Вазов. Този искрен и дълбок патриот с всяка своя творба ни поднася едно все по-задълбочено познание за това кои сме ние. Повестта “Немили -недраги” връща читателя към предосвобожденската епоха, за да припомни забравени идеали и родолюбиви ценности. Герои на творбата са безименните борци за свобода – българските емигранти. С първите две глави на повестта писателят изгражда реалистична и въздействаща представа за живота на българските изгнаници в чуждата страна. 

ТЕЗА :  Хъшовете са мъченици и герои на българската свобода. Те са принудени да живеят в мизерия и нищета, в лишения и бедност във време на принудително изгнаничество, като се борят за своето оцеляване. Тези мъже са доказали себе си в героични битки в миналото, но в настоящето са подложени на тежко  изпитание, макар да имат най-святото благо - свободата. Способността им да устояват на предизвикателствата и да не падат духом ги прави достойни, дори величави, а начинът им на живот е израз на жалкото и мьченическото им битие.  Създадени за героични дела , за подвизи, битки и слава, хъшовете са обречени на принудително бездействие.

ДОКАЗАТЕЛСТВО:   В експозицията на творбата повествователят заговаря за тягостното и унизително ежедневие на своите герои в чуждата земя – Румъния. Описанието на пустеещите улици вьв влажната и мрачна декемврийска нощ навява неприветливо, дори потискащо настроение, а атмосферата носи усещането за самотност и изолираност. Мьглата и мъждукащите фенери усилват чувството за студенина, безприютност и изгубеност. Крайдунавският град Браила е пуст, чужд и враждебен към своите “гости” – българските хъшове. Те са “немили -недраги” в пространството на чуждото. Но на фона на градския “мрак” се откроява “светлината” на едно опушено подземие, което се превръща в топъл дом за измъчените и прокудени българи. Това “свое” в “чуждото” пространство носи името “Народна кръчма на знаменосецът!” “Такива чудновати надписи”, както ги нарича повествователят, са знаци за народностна принадлежност и израз на вярност към  свободата. Те потвърждават истината, че славното време на борбата не е забравено и ненавистта към робството и тиранията не е замряла. Надписи като ”Свободна България” с три възклицателни” и “Долу тираните!” са израз на родолюбивите настроения на хъшовете и красноречиво говорят за желанието на тези мъже да се включат в борбата за свобода отново, когато удари часът. Макар да са мъченици и страдалци в чуждата земя в настоящия момент, хъшовете не губят патриотичния си дух и борбените им настроения са несломими. За тях читателят узнава от разговорите им в кръчмата на Странджата, пространство, което се превръща в техен дом. Чудно е как това опушено подземие, изпълнено със “задушлив въздух”, може да бъде убежище за прокудените мъченици. Но в тази порутена мизерна изба хъшовете се чувстват като на родна земя, чувстват се силни и достойни хора, които почти забравят неволите и страданията си, говорейки все за своето скъпо отечество.

     Обстановката в кръчмата откроява една “изписана грубо” картина на стената, на която е изобразен смел и снажен байрактар. Този човек е съдържателят на кръчмата , за когото под картината е изписано:” Да живее храбрият Странджа – знаменосец!” Сега той е духовният баща на хъшовете, техен закрилник и обединител. Картините по стените в кръчмата са извор на вдъхновение и морална опора за хъшовете, защото им припомнят отминалите славни дни в отечеството, а това крепи духовете им в мизерното настояще. Неслучайно повествователят нарича тези мъже “една дружина”, защото те са единни в добро и зло, чувстват другия до себе си като свои съмишленик по дух и идеали, а това ги сродява . Животът им е подчинен и свързан чрез миналото, настоящето и бъдещето. Общото, което ги сближава, е настоящият изгнанически и мъченически живот, славното, героично минало и надеждата, вярата в свободата, в подновяването на борбата за нея.

     Македонски, Хаджият, Попчето, Бръчков и Странджата са въведени в експозицията на повестта с портретни описания и персонална характеристика. Но всички те са една общност, обединени от свята и заветна цел – свободата на отечеството. Настоящият мъчителен и жалък живот се е отразил на лицата им, които са жълти и бледи от мизерията и глада. Ала в очите на всички искри надежда, подхранвана от спомени за борбата и от вярата в едно по-добро бъдеще. Тези мъже живеят жалко и величаво едновременно, те са мъченици и герои на българската свобода, които не се примиряват с настоящата си нерадостна участ и не се отчайват, макар да съзнават жалкото си и унизително битие в настоящето. Белезите от рани по лицето на Странджата  говорят за славното му минало; дръзкият поглед на Македонски издава една непримирима и борбена личност; чистосърдечният и неподправен идеалист Бръчков е загърбил еснафското благополучие, за да се посвети на борбата. Попчето е сменил духовното поприще, обричайки се на делото, Хаджият,  макар и преждевременно състарен, се вдъхновява от разговорите за героичното минало. Повествователят се вглежда в героите през погледа на младият интелигент Бръчков, за когото хъшовете са светци, велики родолюбци, хора, безкористно предани на делото, които будят уважение и възхищение.

Хъшовете в повестта “Немили-недраги” са мъченици на българската свобода и нейни герои, готови за славни битки, но подложени на изпитание в принудително бездействие и мизерия. Животът на българите в чужбина и мечтите за героични подвизи в името на свободата контрастират на жалкия им живот в настоящето. Те са отхвърлени от едно общество, което не ги разбира, но това не ги обезкуражава. Чрез своите герои Вазов утвърждава идеята, че хъшовете имат духовните сили да се борят за свободата и да я отстояват с цената на най-скъпото - живота си.

   Втората глава на повестта задълбочава представата за емигрантския живот на българските борци за свобода.

Вазов изразява своето пряко отношение чрез лирическо отстъпление, което се превръща в ретардация на повествованието. В едно емоционално наситено слово творецът се обръща към читателя, за да изрази своето лично отношение към драмата  на българския хъш. Той сменя безпристрастната си повествователна позиция с едно лично ангажирано слово, в което са изразени мислите и чувствата на писателя. Истински родолюбец, писателят не може да остане безучастен към драматичната съдба на българските хъшове, затова той емоционално и развълнувано изгражда картината на тяхната мъченическа съдба. Така Вазов изразява своето състрадание към живота на хъшовете и дава израз на своите мъдри и задълбочени прозрения за емигрантската участ. Неговото внимание се насочва от единичната съдба на Странджата, Македонски или Попчето към съдбата на хилядите безименни хъшове, които страдат в чуждата страна. Така лирическото отстъпление се  превръща в обобщение на цяло поколение български борци за свобода. Всеки ден клетите изгнаници водят битка за физическото си оцеляване. За тях няма поминък, няма подслон. Те живеят  от подаяния и писателят с огромно съчувствие и болка разказва за глада, мизерията, бездомността, която преследва българските емигранти: ”А зимите бяха студени, а кълките трепереха, а червата куркаха….Прочее гладът и бедността простираха отвсякъде ръце към тия нещастници.” В чуждата страна хъшовете страдат не само физически, а и душевно. Измъчени са от носталгията по родния дом, копнеят да видят своите семейства. Съдбата им на емигранти е принудителна за тях, те живеят далеко от всичко онова, което обичат. Затова изпитват носталгия по родното, а близостта на родния бряг още повече засилва това чувство: ”Дунавът величествено се синее между тях и нея, като една бара. Една крачка – и в нея са, един вик само- и ще ги чуе….О, Българийо, никога не си тъй мила както кога сме вън от тебе!” На родното се противопоставя враждебната негостоприемна чужда земя. Носталгията по родината още повече засилва усещането за несигурност и самотност. Съдбата на хъшовете е ярко и образно разкрита чрез едно сравнение: ”Румъния им даваше гостоприемството, но гостоприемството, което дава пустият морски бряг на изхвърлените от бурите мореходци, разломени и съсипани”. В чуждата страна хъшовете живеят в пълна изолация, те се чувстват отритнати от обществото, неприети, презрени. Затова Вазов с болка казва: ”Бяха сред общество, но бяха в пустиня. Къщята, магазиите, кесиите, сърцата бяха затворени за тях”.

   Но най-голямото страдание за хъшовете е принудителното им бездействие в чуждата страна. Родени за бурите на битките, за боевете в Балкана, сега емигрантите са принудени да бездействат. Това постепенно и неусетно  ги обезличава и те придобиват една нова-принизено –житейска същност. Писателят е изградил ярък образ на окованата мъжка сила и свободолюбие: ”Балканските орли стоеха в клетка. Героите бяха сега кокошари.” Ето как Вазов изгражда образа на българския хъш в два плана-принизено-житейски и героико- романтичен. Емигрантите са герои в миналото и в бъдещето си, в мечтите си да бъдат полезни на отечеството. Но сега в настоящето си са жалки „кокошари”, деформирани от бездействието, те са придобили един принизен нов облик. Ето я истинската драма на българския емигрант - у него всеки ден се борят героичното и принизеното.Той изстрадва ежедневно тази своя вътрешна противоречивост, породена от обстоятелствата, от унизителното ежедневие.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Хъшовете в повестта “Немили -недраги” са мъченици, но и герои на българската свобода. В чуждата страна те са подложени на изпитание в условията на принудително бездействие и страдат от непрекъснатия сблъсък между героичното и принизеното у себе си. Но въпреки драматичните контрасти белетристът ни убеждава,  че истинската същност на неговите герои е романтичната, революционната, героичната. Той утвърждава българските емигранти като истинските герои на едно трагично, но славно време - време на свято мъченичество в името на свободата.